Българската авиация оставя паметни страници в световната история, а едно

 Българската авиация оставя паметни страници в международната история, а едно от най-ярките имена в нея е това на Димитър Списаревски.

 Димитър Списаревски се ражда през 1916 година в Добрич и е кръстен на чичо си, умрял в Междусъюзническата война, погубен от сърбите като пратеник. Само три години по-късно Южна Добруджа за повторно е откъсната от България и заграбена от Румъния. Бащата му, финансов контрольор в общината в Добрич, има хубава работа и добра заплата, само че поръчва в кръчмата да изпълнят българския народен химн „ Шуми Марица ”, за което е уволнен и изпъден от страната. Цялото семейство напуща Добрич и се стопира чак в Лом. Димитър пораства като буйно момче, което обича лудориите и рита топка по през целия ден, само че и уроците му се удават елементарно. Колкото по-голям става, толкоз по-неудържим е той. От дядо си научава за българската история, за родния Добрич, любим му е подполковник Калитин и героичната отбрана на Самарското знаме. От дядовите разкази Димитър израства като уверен патриот.

 През 1931 година цялото семейство се открива в София. Димитър учи в елитната ІІ Софийска мъжка гимназия, в която има кръжок по авиация. Тук запламтява фантазията на младия добруджанец към небето, а новият му кумир е летецът Христо Топракчиев, умрял при обсадата на Одрин. Заради твърдите си разбирания си по националния въпрос, от време на време на Димитър се случва да влезе в юмручна битка с някой съученик-ремсист (член на РЕМС (Работнически юношески съюз).

 Атлет, хубавец, отличаващ се с голямо родолюбие, Димитър е определен за знаменосец на гимназията. Той е отличен гимнастик, плувец и футболист, занимава се с битка и бокс. От 1933 до 1935 година е футболист на Левски София. Записва се във Военното учебно заведение, само че уставите и дисциплината не са по усета му, все тича към игрището. Спортист, майтапчия и добър приятел, той става любим на съучениците си, които го назовават Спайч. Проблемите му с дисциплината порастват и той е изключен от Военното учебно заведение – съгласно едни, тъй като е хванат да преписва на класно, а съгласно други – че прескача оградата, с цел да се види с момиче. Спайч е изпратен да си доизкара военната работа в елементарна казарма, само че на обичайния боен церемониал на 6 май, с маршова стъпка той се стопира пред цар Борис ІІІ и му връчва писмо с молба да бъде възобновен като юнкер. След пет месеца Спайч фактически е върнат във Военното учебно заведение, въпреки и да учи с по-малките. Стиска зъби да понесе омразното маршируване и копаене на окопи и едвам дочаква да бъде разпределен за авиатор – избор, който той от дълго време е направил.

 През 1938 година Спайч, дружно с още 14 българи, е командирован в Германия, във военно-въздушно учебно заведение. По време на рисковото образование умират трима български кадети. Все отново Списаревски лети непрестанно и е благополучен. Той избира да стане водач на изтребител и даже побеждава немския си инструктор в подготвителен въздушен дуел. Отдих от строгата дисциплинираност и голямото напрежение, Спайч намира като бохемства в кабарета и бирхалета, а един път даже напердашва петима немски летци. За всеобща изненада, не е откомандирован в България, даже не е осъден. След едногодишно образование в Германия, Списаревски се завръща в България като построен авиатор. Става подпоручик, по-късно и поручик, само че продължава да има проблеми с дисциплината, което значи – и с началниците си. Нерядко предизвиква повреди по самолетите при рискованите си маневри. Както той декларира един път на един сухоземен шеф:

„ Да, счупих колесника, тъй като аз хвърча. Вие не можете да го счупите, тъй като не можете да летите! ”

 Но и началниците знаят по какъв начин да го санкционират – да не лети за избран период. Все отново Списаревски е един от определените през 1941 година да се образова на модерните изтребители „ Месершмит 109 ”. Германският инструктор му декларира, че ще бъде свален още в първия същински въздушен пердах, защото работи, воден от страстите.Списаревски обаче неведнъж споделя:„ Как ще се удрям, аз самичък си зная! ”

 Спайч не бяга от конфликтните обстановки и несъмнено има позиция по настоящите въпроси на деня. Той измъква от ръцете на служители на реда задържана еврейка посред София и обществено жигосва антиеврейската нервност. Неведнъж ругае германците за тяхната пренебрежителност, нищо че са съдружници. Не крие мнението си, че оповестената „ алегорична война ” на Съединени американски щати и Англия е неточност, тъй като когато вражеските самолети се появят, политиците ще се крият по мазетата, а летците ще поемат своя кръст. Военните водачи имат избран ореол в обществото и постоянно им се простят някои волности и нарушавания на реда. Но Спайч се отличава даже от най-буйните си сътрудници. Заради непокорство и изострен език той е разжалван още веднъж в подпоручик. За малко време на няколко пъти е преместван от едно летище на друго, в следствие от кавги в заведения, при които той употребява и силата си. Веднъж в Плевен набива зрелостници посред бала им, тъй като вместо да пеят български военни маршове слушали съвременни задгранични мелодии.

 През есента на 1943 година стартират вражеските бомбардировки над София, а Списаревски наложително стои на земята. Той посещава потърпевшия квартал „ Хаджи Димитър ” и е потресен от тежките провали и страданието на хората. Спайч желае да се хвърли в пердах и молбата му да бъде командирован при воюващите е задоволена.

 На 20 декември 1943 година 60 „ летящи замъци ” „ Либърейтър ” Б-24 с защита от 50 изстребитела „ Лайтнинг ” се насочват към София. Българските изтребители са неведнъж по-малобройни. Отбранявайки небето над столицата, в първия си и финален военен полет, Списаревски смъква една и се врязва със самолета си в друга „ летяща цитадела ”, като смъква и нея, само че умира и самият той. И до през днешния ден се гадае – ранен ли е бил, мунициите ли е приключил, че прави жива торпила. Някои си разрешават да изясняват обстановката, дори да предават мислите на починалия, като че ли и те са били в кабината на самолета му. Правят се спекулации – дали той въобще е имал желание да извърши това…

 Има избрани сведения, че Списаревски не е изключвал и даже е мислил за умишлено осъществяване на въздушен таран. Думите и делата при него се сливат в едно. Надъхвайки един път унилите сътрудници след гибелта на авиатор, той споделя: „ По-добре е да загинеш във въздуха и да разбере цялостен народ, в сравнение с да умреш и никой да не разбере… ” Целта на Списаревски обаче е реализирана – американските бомбардировачи не съумяват да спуснат смъртоносния си товар върху столицата. Самолетът на самия Списаревски пада в покрайнините на София и единствено по сребърната верижка с кръстче разпознават овъгления мъртвец на летеца. По този мотив Радио Лондон излиза с послание: „ Български летци, ние знаем, че сте храбри и сте подготвени да браните до гибел своята Родина, само че няма смисъл да се блъскате в нашите „ замъци ”. Защото вие сте малко, а ние сме хиляди! ” Ще последват нови бомбардировки, нови подвизи на българските летци и нови жертви, само че Списаревски остава в българската история със саможертвата си. А е едвам на 27 години… След 9 септември 1944 година новите властници се опасяват тъкмо от родолюбието и името на Списаревски целеустремено е обречено на забвение. За тях той е умрял за Германия и затова не е направил никакъв героизъм.

 В наши дни махалото е направило следващия си ход и разнообразни групи се пробват да си присвоят Списаревски. Няма потребност обаче да се излъсква обликът му от всяка действителна или мислена прашинка. Да, той не е бил непогрешим, както никой от нас не е. Но е умрял в името на концепцията, в която е вярвал – в България. „ Лудата глава ”, както са го наричали, самичък избира гибелта си, с цел да избави от ужасна гибел сънародниците си на земята. И това е повече от задоволително, с цел да сведем глава пред паметта му.

Инфо: www.bulgarianhistory.org